Заболяванията на сърдечно-съдовата система заемат значителен дял в структурата на заболяваемостта в световен мащаб. Проблемът за артериалната хипертония се поставя не само пред възрастните. Патологично повишеното кръвно налягане е основен или второстепенен симптом сред редица заболявания в детската възраст, най-често сред по-големите деца. Разрешаването му е от значение за намаляване на атерогенния риск от една страна и за търсенето и преодоляването на първопричината от друга.

Първичната артериална хипертония е състояние на трайно повишение на артериалното налягане при липса на патология от страна на бъбреците, ендокринната, нервната система, метаболитни промени или лекарствени и токсични въздействия. При нея обикновено се наблюдават някои рискови фактори. На първо място това са генетичните особености – налице е фамилна предразположеност. Затлъстяването, което може да се съпроводжа и с инсулинова резистентност, хиперинсулинемия (повишено ниво на инсулин), промени в липидния профил също са предпоставка за проява на хипертония. Изключително внимание в патогенезата се обръща на нерационалното хранене и особено на увеличения прием на сол. Не по-малко значение има и психическото напрежение. Обикновено, повишено кръвно налягане се наблюдава сред по амбициозни, енергични и отговорни деца. Обездвижването влияе косвено чрез симпатикусовата активност на нервната система, чрез ефекта и върху метаболизма и телесната маса. Тютюнопушенето, употребата на алкохол, кофеинизирани напитки и силни чайове имат допълнителна роля в патогенезата.

В основата на контрола на артериалното налягане лежат редица нервно-вегетативни и хуморални фактори, въздействащи върху работата на сърцето, върху състоянието на периферните кръвоносни съдове и съпротивлението, което оказват на кръвотока, върху обема и осмотичните характеристики на кръвта. В тази регулация са фино съчетани действието на невротрансмитери, на свободни катехоламини, на протеини с хуморална или каталитична функция, но също така и от чувствителността на органите на сърдечно-съдовата система, на бъбреците, на компоненти на главния мозък и т.н. Промени в нивото или интензитета на тези фактори, промени в чувствителността на отделните тъкани, нарушението на баланса между компонентите повишаващи и понижаващи артериалното налягане, водят до отклонения от оптималните му стойности.


Най-често при първичната артериална хипертония няма клинично изявени симптоми, рядко може да са налице главоболие, раздразнителност, лесна уморяемост, повишено изпотяване, некачествен сън. Обикновено обаче диагнозата се поставя чрез трайно повишените стойности на артериалното налягане, открити най-често при профилактично изследване. При по-тежки случаи с високи стойности на налягането и достатъчна давност на заболяването, могат да се установят промени в лабораторни показатели (например липидния профил) или функционални и обратими в началото, а по-късно – не, промени в таргетни органи като бъбреците, ретината и др.

Вторичната артериална хипертония е тази, при която повишеното кръвно налягане е симптом на дадено заболяване, отстраняването на което ще доведе до нормализиране на стойностите му. Тя заема около 5-20% от хипертонията в детската възраст. В 80% от случаите се касае за бъбречно заболяване с ангажиране на паренхима или съдовете. Сред най-често срещаните нефрологични състояния са гломерулонефритите, протичащи със нефритен синдром. При тях се наблюдава ограничение на гломерулната филтрация с повишена реабсорбция и задръжка на натрий и вода. Водещо значение има острия постстрептококов гломерулонефрит, но и други гломерулопатии, също и някои системни васкулити, при които е налице засягане на бъбреците.

Заболявания, прогресиращи до бъбречна недостатъчност, като хронични пиелонефрити, дисплазии (намален брой на нефрони), бъбречната поликистоза, заболявания, водещи до хидронефроза и др., също се съпровождат с промени в артериалното налягане. То е симптом и при нефрокалцинозата – отлагане на калций в бъбрека, наблюдавано при повишение функцията на околощитовидните жлези, при хипервитаминоза Д, при продължително обездвижване и др. Тумори на бъбрека, състояния след бъбречна трансплантация могат да включват в клиничната картина нарушен контрол над кръвното налягане. Стенозите (стеснение), тромбозите (запушване) и други патологии на бъбречните съдове водят до повишаване на стойностите на артериалното н.
Вродени и продобити сърдечно съдови заболявания са други компоненти в етиологията на артериалната хипертония – коарктация на аортата, персистиращ артериален проток, недостатъчност на аортната клапа.
Артериалната хипертония може да бъде симптом при засягане на нервната система – при състояния с повишено вътречерепно налягане, при енцефалити, полиомиелит, полирадикулоневритеи, при черепно мозъчни травми.
Сред ендокринопатиите трябва да се споменат хиперфункцията на щитовидната жлеза, както и тази на околощитовидните, на надбъбреците - повишеното ниво на глюкокортикоидите, основно кортизола, наблюдавано при болест и синдром на Кушинг, както и това на минералкортикоидите, основно алдостерона. При тези заболявания наред с характерната клинична симптоматика има и артериална хипертония. В последните два случая често се касае за хормонално активен тумор. Феохромоцитомът е рядко срещан тумор, произхождащ от надбъбречната жлеза, при който е налице изключитлено високо ниво на катехоламините (адреналин, норадреналин), водещо до хипертонични кризи.

Приемът на медикаменти, съдържащи минералкортикоиди, глюкокортикоиди, такива които имитират действието на катехоламините и др., водят до повишение на артериалното налягане. То е включено и в клиничната картина на интоксикацията с тежки метали като олово, живак и др.

Лечението на артериалната хипертония е комплексно. При първичната форма в основата на терапията лежат немедикаментозни подходи – основни промени в начина на живот – хранене, двигателна активност, избягване на рискови фактори като кафе, алкохол, тютюнопушене.

При състояния, изискващи медикаментозна терапия се включват препарати насочени към разширяване на периферните съдове(различни групи вазодилататори), към намаляване на обема на кръвта (диуретици), към повлияване симпатикусовата активност. При вторичните форми лечението се съсредоточава към основната патология.